Morocco

Мароко може да ти е любима дестинация, само ако си роден в семейство на чистокръвни кочияши и са ти писнали курсовете с файтона от гарата до централния фонтан.

Conference

Правило номер едно на конференциите: ако смяташ, че въпросът, който ще зададеш може да е глупав, със сигурност е глупав – не го задавай.

Правило номер две на конференциите: ако някой те пита имаш ли визитка в 12 през нощта в бара, не е за да си почисти марулата между зъбите.

Chess boards

– Ако царицата допусне царят да бъде матиран от пешка, кой е виновен? Пешката ли е амбициозна или царят недостоен за царицата?

– Значи тази шахматна дъска не е за тази царица. На нас, цариците, пешките са ни роби. Не взимат царя ни, не го матират. Само слугуват.

И ти ли виждаш небето?

– И ти ли виждаш небето?
– Кое небе? – казва той.

А аз седя, гледам те и си мисля колко си хубав, когато слънцето пада върху миглите ти и прави зеления поглед наситен и още по-доминиращ. И ти ли си мислиш за мен толкова често, колкото аз за теб? И ти ли не можеш да спиш понякога? Зеленият поглед ме поглъща и аз разбирам, че сме тук и сега. Само тук и сега, затворени в красиво-неизбежната цикличност между дразнещо его и безусловно себеотрицание. Красиво ли ти е да консумираш обожанието ми? Казваш, че съм твоето влакче на ужасите. Но, моля те, не влакче. Яхта. Самолет. Боинг. За ужасите съм съгласна. И ти ли намираш за ужасно понякога това, че не можеш да се пресегнеш и да докоснеш ръката ми, защото другите са там? Ела, избягай с мен. И ние бягаме от другите, защото те са лошите, те биха развалили всичко, те не биха разбрали. А ти разбираш ли ме? Винаги? Дори, когато съм лоша с теб? Дори, когато те убивам с думи и поглед, и с всичко, което мога? Кукла ми казваш, но аз кукла не съм. Куклите нямат чувства и са пластмасови. Тя има ли чувства? Тя също ли плаче понякога? И тя ли не може да яде и да спи заради теб? Мълчиш, а зеленият поглед ме изучава. Опитва се да разбере какво искам, за да ми го даде. Хубаво ми е в погледа ти. Топло и хубаво място. Сигурно място. И на теб ли ти е хубаво да знаеш, че принадлежиш? Че няма по-красиво чувство от това да знаеш, че някъде някой е твоето пристанище? Кое е твоето пристанище? Прегърни ме, искам да заспя в теб. И аз те прегръщам, а ръката ти се пресяга и търси моята. Пръстите ти се вкопчват в моите заключени сякаш казват “Тук съм, не те пускам никъде.” И аз съм тук. Искам да бъда тук винаги. Завинаги. Но ставам и оправям роклята си. Устните ми докосват твоите. Целувам отрова. Тъгата настъпва на вълни, задушаваща, давеща, тъмна. И твоята тъга ли е винаги такава, когато ме изпращаш? Красива ли е като моята? Не казваш нищо и не питаш нищо, но знаеш. Знаеш, че няма смисъл. Ръката ти докосва моята. Докосва пръстена. Пръстен, който принадлежи на друг. Но ти не питаш за него. Знаеш, че няма смисъл. Ние сме тук и сега, затворени в красивата цикличност на това, което имаме и това, което не можем да нямаме.

– И ти ли виждаш небето?
Но ти не питаш “Кое небе?”. Ти знаеш.

Хей, Бегбеде, колко траеше любовта?

Албум на Лана виеше по уредбата както вие нещо, което вие.

Хей, Бегбеде, колко траеше любовта?

Любовта трае колкото може, колкото я докараме да може, но преди да се тръшне и да умре и тя вие. Вие като ранена в сърцето пантера, нали така, Вапцаров, вие като пералня в студентско общежитие, вие като Лана.

Любовта понякога трае до първия момент, в който той те накара да се почувстваш маловажна, минорна, несъществена част от ежедневието му – някъде между залозите за финала на световното по ръгби и новия сезон на Suits.

Rewind.

Срещнаха се на паркинга на шопинг центъра наблизо. Тя – с кола, той – с маратонки и усмивка на застрахователен агент, който си е забравил папката с полиците в офиса. Втора среща. На първата той беше прекалено пил и достатъчно самоуверен, за да си даде телефона, а тя прекалено очарована и прекалено отегчена, за да отиде в ергенската му бърлога и да му държи челото, докато той повръща. Ако хората левитираха и се телепортираха, той щеше ли да е по маратонки въпреки всичко? Кой ти гледа маратонките, ще кажете вие. Аз, аз авторката, ги гледам. Героите трябва да са облечени адекватно спрямо сюжетната линия. Защо един headhunter, който си купува дрехите от Reiss и знае какво е Creed, се появява на втора среща с маратонки? Няма логически, сюжетно-сценарен смисъл. То няма и смисъл да излизаш с по-млад мъж от теб, освен ако не е да го заведеш на лунапарк и да му купиш захарно петле, но… то и в това има радост. Все пак един мъж по маратонки, освен хубава усмивка, може да предложи и колекция продупчени билети за градския транспорт. А това както и да го гледаме е по-интересно понякога от разговори за пури.

След като тайно огледа задника й и в момента, в който усети, че тя е уловила погледа му, с прецизността на Храбрия шивач я попита “Ливайс, нали?”, й предложи, вместо да отидат в някое от лъскавите кафета в мола, да я заведе до едно алтернативно място. Тя шофираше, той й даваше указания и се озоваха в нещо, което отдалече й приличаше на складове. Отблизо – също. Той посочи “Ето там е”. Тя погледна и видя именно складове. Скептичната й вежда се повдигна като вълна от недоумение и недоразумение. “Имай ми доверие”, окуражи я той. Мястото се оказва буквално алтернативно. Алтернативно на всичко, което е асоциирала с рус полу-бог, който е прочел поне корицата на The Art of Seduction. Дивани с разпрана тапицерия, прокъсани велурени драперии и бира. Жени с полу-обръснати глави и мъже с татуировки по пръстите се натискат върху диваните и си гасят цигарите във велурените драперии. Това може и да мине за арт, но не и за Art of Seduction, плейбой. А, извинете, плебей, плебей исках да кажа.

Роклята й започна да протестира и не искаше да седне на който и да е от разпраните дивани, но комедийната артистка в нея абсолютно искаше да се слее и с дивана, и с лимонадата, която си поръча, за да изживее падението си тотално. Лимонада пият само в Пазарджик и по панаирите, нали? Докато следваше русия полу-бог, който я беше завел в това клето, забравено от дистрибуторите на Кока-Кола място, тя се сети за един пъб, където кандидат-принцес я беше завел на втора среща и където токчетата й пропадаха между дъските на пода. Има нещо диаболично във вторите срещи. Точно си мислиш, че си оцелял, защото тя се е съгласила да излезе с теб пак, един вид хайде няма нужда от много усилия и си викаш “Fuck it”, а животът ти oтговаря “Hahah, fuck you, idiot”.

Тя превъртя епизода с поръчването на лимонада, разглеждането на обитателите с интерес и влизането в заведението до момента, в който токчето й стъпи през прага. Там, на прага, в момента, в който стъпи, тя трябваше да се изсмее, както би се изсмяла жена, която никога не е пускала тото фиш и никога не е чегъртала картончета на държавната лотария. А после трябваше да му каже “Ти шегуваш ли се с мен, Джони, пешеходецо?” и директно да излезе от сградата. Вместо това, тя реши, че не е лошо качество на характера, всъщност е доста извисено, да можеш да се слееш адекватно с контекста, в който си поставен и не е задължително да се чувстваш така все едно раздаваш милостиня – на хората, които те виждат, на бармана, на който се усмихваш, на съседната двойка, която вдишва парфюма ти и най-вече на русия полу-бог, който беше направил една от сравнително големите грешки в живота си – да се прави на клоунадно-алтернативен тип и да я заведе на място, което ще я шокира, ще я накара да избяга и да промени името му на Не Си Вдигай Телефона. В една паралелна вселена тя вдигна. И пак. И пак. Но в тази?

– Хей, Бегбеде, колко траеше любовта?

– Плюс-минус три години. Понякога среща, среща и половина, Фламинго. Други въпроси?

Идън Фламинго в Програмисти (еп.3, сагата продължава)

Този лаф за психото, хапчетата, прегледа при доктор е толкова изтъркан в тези форуми и се ползва от толкова много хора срещу толкова много други хора, че само интелектуалната ти немощ не може да прозре колко липси имаш. Ще ти кажа. Много. И всякакви.

Разбира се, че няма да му кажа, че се занимавам с глупости като това да отговарям на ниските касти в някакъв виртуален форум, защото ще ме дисквалифицира именно щото се занимавам с глупости. Той си мисли, че си общувам само със свръх раса. Всички имаме малките си тъмни тайни. Ти си моята, плебей.

Благодаря ти за неадекватното дефиле по подиума на този форум. Ако си мислиш, че не забелязах предишния ти отговор, да те успокоя – забелязах го. Бих те питала “Нещо друго има ли?”, но ти предлагам да няма.

Какъв й е проблемът на женицата? Като някаква шаферка върви след теб, ама от тия шаферките, които знаят, че никога няма да са булки и хвърля нервно мнения като намачкани цветчета.

Имало едно време един труженик… Бил много организиран, в мазето си сортирал имането, държал какви ли не вехтошарски неща, включително кутия, върху която имало надпис “Къси въженца, които не стават за нищо”. Не знам защо, но ти ми напомняш за него винаги. Вземи ги вържи всички тия въженца да станат дълго въже…

За Коледа ще ти подаря компас. Даже няма да чакам до Коледа. Ето сега ще го поръчам директно от amazon да ти го доставят още утре. В момента, в който го получиш, искам да го вземеш в ръка, както държиш малкия си член. Взимаш компаса и се ориентираш къде е гумената овца, която мачкаш във времето, в което не седиш тук.

След като успях да изгледам около 20 секунди от втория клип (първия го издържах някъде около 7) спокойно мога да кажа, че в плановете ми за управление на света, освен въвеждането на кастовата система, влиза и въвеждането на речник за всяка отделна каста. Например, долните касти няма да имат в речника си думата “трюфел”, не я заслужават тази дума, нито да я търкат с клавиатурите си, нито да я принизяват чрез произнасяне. Други подобни думи са “коносьор”, “сомелиер”, “Рахманинов” и т.н. В случай, че не сте се досетили, 90% от обитателите в този форум нямат да имат право да произнасят думата “фламинго”.

В този форум винаги се чувствам като участничка в мач между аристокрация и селяни с вили и мотики. Аристокрацията води диалог, селянинът ръга с вилата и мотиката. Единственият начин аристокрация да бие селянин е да свали окачената на стената си пушка и да го гръмне. Няма как да го направя този номер тук. Така че селянинът ще продължи да си ръчка. Аз не мога да го спася, но ще ви оставя в неговата компания. Желая ви весели празници и трактори.

Shoe story

Тотално преосмислих виждането си за някои елементи от личния ми гардероб и си закупих обувки-балеринки. Продължавам да смятам, че равните обувки като творение са измислени от хора, които предпочитат да им е удобно в живота, а когато започнеш да предпочиташ да ти е повече удобно, отколкото дискомфортно, значи Животът вече те е бил на шах. Даже е хлопнал шахматната дъска през пръстите ти.

Никой не е твой

Все още не разбирам защо беше всичко това. Все още се чувствам потресен от факта, че ми написа: „държиш се като путьо“.

Taка започва книгата на Христина Мираз. Христина за вас, за мен – Хриси. Моята приятелка.

Който ме познава добре знае, че не се хваля с жени по принцип. И когато допускам жена до себе си, тя със сигурност е суперхуманоид. Христина Мираз е суперхуманоид. Висша форма интелект и деликатност. Едно от тези създания, които извънземните са пратили, за да подобряват човешкия генотип и да оставят поклонници и кандидат-пажове с усещането, че има неща в живота, които можеш да имаш, но не можеш да имаш всичко.

На 2000-те хиляди събскрайбъра на този блог искам да им кажа, че моля за извинение, но в този пост имам егоистичното намерение да се хваля с моята приятелка, а после да ви пратя да си купите последната й книга!

„Никой не е твой“ не е книга за любов. Това е разказ за отношенията между хората такива, каквито са наистина – красиво безкомпромисни. За хората, които срещаме през живота си – хора, които ни ограбват, но в същото време ни подаряват себе си. Или поне част от себе си. Част, която остава „наша“ през целия ни живот. Книга за онези, които упорито се опитваме да забравим, но никога не ни оставят да го направим. За хората, с които искаме да останем завинаги. Или за малко.

Защо да си купите книгата? Защото е време за смяна, за промяна, за вглеждане в себе си. И заради мисли като:

Свободата да си себе си се плаща скъпо, но е безценна. Стремежът да останеш жена и човек е над всичко. Мъжете са само част от пейзажа. Те се сменят като времето. Със сигурност е хубаво да вирееш до мъж, наподобяващ на сигурна и слънчева страна. Лукс е постоянно да пътуваш и да търсиш своето място, но е единственото пътешествие, което си струва. Защото все някак, някъде, пътят спира и обикновено е там, където се чувстваш на място и си казваш: „Тук принадлежа“.

http://bookshop.bg/bg/knigi/hudojestveni-izdanija/nikoj-ne-e-tvoj-30487

3D_nai-novo

Love or Money?

– Love is this. You’re the girl on the wheel and the guy throwing the knife at the same time. And love. Love is the knife. What would you choose? Love or money?

– I would choose both. I can’t think of a reason why I can’t have both.

Разговор между божества 6

– Една психарка ме преследваше в риъл лайф. И я видях в тиндър.
– Страшно.
– По-сигурно ‘не’ не бях давал.
– А ти защо не си й се дал?
– Защото тя идва един път в нас и се бяхме виждали общо един път… И една вечер, както си спя, примерно в 4 и нещо, 30 пропуснати разговора. Тази под нас с такси. Шок. Не бях излизал вечерта, тоест спя си като обикновен гражданин. Странната част е, че ми беше сайлънт телефона и се събудих спонтанно точно в момента. Инстинкт за антисайко!
– Иска ми се да искам и аз да имам желанието да се вдигна и да звъня на някой 30 пъти в 4 сутринта…

***

– Преди половин час бях в банката по анцуг, говорейки за мода…
– Това е една добра позиция, от която можеш да си позволиш да се изживяваш като моден капацитет.
– Веднъж в София слязох за среща посред бял ден в известна адвокатска кантора от черна ге класа по анцуг. Вътре имам приятели и ми се смеят колко съм брутален и им казах истината. А тя е, че на село мога да съм като селяните.

***

– Имам дрехи на химическо в 3 града в 2 държави.
– Мисля да правя околосветско между спалните ти.
– Ще ми повредиш енергийния баланс в спалните.
– Ще го подобря! Фък шуй!

Изневярата

Един ден се събуждаш и намираш червило под седалката, което не е твое. Или снимка в телефона му. Или някаква улика. Намираш някакво доказателство, че Богът ти – този, когото си сложила на пиедестал, за който си издигнала обелиск, твоят Победонoсец, твоята статуя, пред която се кланяш всеки ден, е бил извън Олимп и не само е бил, но е много вероятно да е шибал някаква курва. Да, наричаш я курва, защото каква друга ще ти ползва личните вещи, без да те пита.

Кога един мъж се пресяга към забранената ябълка? Кога решава един ден да излезе от уютния дом и да влезе в нечии чужди чаршафи? Ще ви кажа. Когато защитните му механизми паднат. Само тогава. Не ги слушайте мъжете. Те ще се опитат да ви шантажират, манипулират, обвиняват, че вие сте виновни и ще бъдат много убедителни. Те са много добри в дистрибутирането на вина. Ще изтъкнат хиляди причини. Може даже да кажат, че е настанала голямата скука или че сте станали част от интериора в къщата. Тук трябва да ги прекъснете любезно, тоест с ботуш на врата, и да им обясните, че една жена става част от интериора само, ако сама се позиционира така. Няма как да си част от интериора, ако имаш своя позиция, свои интереси и свои занимания през деня, а вечер си слагаш дантелата на стегнатите бедра и правиш дупки от токчета в чаршафите.

Мъжът е животно, самец от защитен вид. В природата му е да завоюва нови територии и женски. Ти може да си най-прекрасната, най-невероятната, най-добрата любовница, но когато звярът излезе от клетката, когато мъжът остави защитните му механизми да паднат, той излиза от Олимп и забравя за момент, че е твоят Бог. Забравя, че може да разруши нещо, чиято липса може да му нанесе тотал щета.

Мъжете са интересни създания. Те може да карат Бентли, да обожават Бентли, да си паркират Бентли-то в гаража с много любов, но понякога, ето така понякога, нещо ги влече да се качат и да направят едно кръгче в някоя Алфа. С какво ги влече Алфата? Не е тяхна, няма и да бъде. Той, шофьорът, може да се пресегне към Бентли-то и да го има, когато поиска – в гаража му е. Но за Алфата трябват усилия и трябва време. Понякога много усилия и много време. Жена, която е вълнуваща, но е незавладяна, е като Луната. Всяка нова жена е като Луната. А те се чувстват Армстронг. Кой космонавт не би имал интерес към Луната? Нали искат да кацнат, да си забият флага.

Аз, ако съм мъж, и реша да залитна някъде странично, първото, което ще ме интересува е дали любовницата е достатъчно интелигентна и дали има достатъчно навалица от мъже около нея, за да не представлява заплаха за семейството. Не искаш да намериш един ден в джоба на сакото си тайно послание до жена ти “Ти му переш дрехите, а аз не се сещам кога го видях с дрехи последно”. Жената за развлечение е именно това – ако започне да създава проблеми и да става неудобна, ти си бил глупакът, който не й е припомнил позицията и лимитите навреме.

На моя мъж мисля да му държа тържествена реч някой ден и да му обясня, че трябва да й подарява само червила Диор и YSL като моите и да гледа никога да не му струва повече отколкото аз, защото не обичам чувството, че някой ощетява семейната ни единица.

Понякога, дори когато семейството просперира и всички са доволни, се появява тази странична жена. Курвата. Понякога нещата се случват непланирано. Мислиш си, че си живееш доволно и си щастлив с живота си и ситуацията вкъщи, обаче срещаш жена, която ти разбива защитните механизми централно, влиза ти в мозъка, а после ти мести епицентъра на всички желания. Трябва да си железен, за да устоиш. А както ни е известно, вие мъжете не сте от най-устойчивите. И когато започнете да лягате и да ставате с мисълта за друга жена, да нямате търпение да я видите или да й чуете гласа, тогава вече всъщност разбирате, че отново животът ви е осмислен, защото да, може и да е уютно вкъщи, но на гладиаторите им трябва арена. Само е много важно да не забравяте, че докато си развявате копието по разни арени, има една Жена вкъщи, която скърби за Гладиатора си, когото e сложила на пиедестал, за който e издигнала обелиск, той е нейният Победонесец, нейната статуя, пред която се кланя всеки ден. Гледайте да пазите достойнството на тази жена, защото тя седи на трибуната, гледа представлението ви и животът ви ще зависи от нея. Палец нагоре или палец надолу. Да, животът ви зависи от нея. Животът ви не е на върха на копието ви, както си въобразявате. А, ако не ми вярвате… Ха, каква житейска наивност и какво безразсъдство…