Предразсъдък на закъснялата преценка

Автор: Борислав Димитров @4nepa

Вече втора година живеехме заедно. Живеехме сами в панелна гарсониера в Редута и сякаш времето течеше по-бавно от първата смяна на сотаджия в мол. Тя – родена в Свищов, завършила гимназия в Свищов, после и висше в Свищов и току що дошла в София да търси реализация. Аз – бивша надежда по футбол, понастоящем любител на футболни залози и дилър на застраховки „Живот”, които вървяха по-слабо от филе Елена в турски ресторант по време на Рамадан. Бих казал, че животът ни събра, но това само в случай, че ми взимат интервю от някоя кабеларка, иначе реално се запознахме в една механа, където тя беше сервитьорка, а аз клиент с натрапчиви възгледи как трябва да изглежда една шопска салата. Искрата пламна по-бързо от кибритена клечка в ръцете на бензинджия. Няколко срещи, малко секс и докато се усетя, вече деляхме апартамент с размерите на тото пункт, на всичкото отгоре в квартал без излаз на метро. Кибритената клечка, обаче бързо изгоря, а огънят не се прехвърли другаде.

Да можех и аз като Буковски да напиша нещо от сорта на „работех цял ден, правехме секс по цяла нощ, сутрин ставаше преди мен, правеше ми кафе и закуска, после правехме сутрешен секс и тръгвах неспал за работа”, но уви, нещата съвсем не стояха така. Свършвах работа в 17:30, умрял от офисна скука. После се тъпчех с половин милион човека в метрото, после с още 200 човека в рейса и като се прибирах в нас, тя почти никога не беше готвила, а в редките случаи, когато го правеше, наистина разбирах какво е да вкусиш от горчилката на живота. Не казвах нищо, просто не ядях. И тя не питаше защо не ям. Вероятно беше много добре възпитана, даже прекалено добре за човек, прекарал по-голямата част от живота си в Свищов.

Така си вървяха нещата, отвън изглеждахме като перфектна двойка, понеже никога не се карахме за нищо, а всъщност всеки ден с нея откривах нови и нови нюанси на сивото. И така до един петък след работа, когато по традиция седнах на лаптопа, сипах си евтин ром и отворих сайта за залагания. Като казвам, че обичам да залагам на футболни срещи разбирайте, че наистина много разбирах от това. Обаче и аз, подобно на повечето хора, които си разбират от нещата, като преподавател не бях по-добър, от който и да било посредствен футболен анализатор с някакъв нюх за играта. Затова и моят фиш беше най-преписваното нещо след История Славянобългарска.

Та седнах аз и избрах най-завързания мач – средняшки отбори от втора израелска дивизия и тамън да направя тлъстия залог от 2 евро, когато интернетът ми спря за 4 минути. В днешния дигитален свят, да ти спре интернетът за 4 минути може да се сравни единствено с изхвърляне от охраната на провинциална дискотека – толкова асоциален се чувстваш. За тези 4 минути успях да направя равносметка на живота си до момента и даже забелязах, че стените в ултимативния ни тото пункт са боядисани в зелено. Кой си боядисва вече стените в зелено, бе, братче. Дадох си сметка за много неща. Попитах се дали се чувствам щастлив на това място, с тази жена до себе си, с този бавен лаптоп. Ако в този момент някой ме наблюдаваше от някъде, сигурно щеше да си каже, че говоря на себе си, но истината е, че аз не си говорех, аз се разправях! За 4 минути осъзнах, че имам нужда от някаква промяна или съвсем скоро можеше да изпадна в депресия като по филмите, което можеше да доведе до фатални последици, като например да пропуша или да започна да ям мюсли.

В този момент телефонът ми позвъни. Непознат номер. Нежен женски глас отсреща ме покани у тях. Първата ми реакция беше съвсем хладнокръвна – „Имате грешка” – казах, макар и със съжаление, но тогава нежният женски глас отсреща спомена името ми и аналитичното ми мислене веднага разбра, че това е новата колежка от другия отдел в работата. Имахме се във Фейсбук и днес даже бях коментирал една от многото й разголени снимки, което предполагам беше довело до този изблик в нея. „Ти си човек и имаш нужда от малко разнообразие в живота си” – казах си наум и побързах да приема поканата на колежката ми. Силвия (така се казваше момичето, с което живеех) беше втора смяна в казиното, в което работеше и набързо сметнах, че ако побързам мога да се прибера до 2 през нощта, когато свършваше смяната й. Пък и колежката живееше в Гео Милев и бях „погален от съдбата”.

Душ, бръснене, афтършейв, парфюм и тръгнах, без да губя никакво време. Реших, че ще купя цветя по пътя и така щях да парирам всяко възникнало колебание у нея дали ме иска. Обаче е 21:00 ч. и оцених шансовете си да намеря цветя, колкото букмейкърите бяха оценили тези на Босна и Херцеговина да спечели световното – 1:100. Бях прав, от Редута до Гео Милев след 19:00 ч. цветя не можеш да купиш и единственият вариант беше денонощната погребална агенция на Черковна.

– “Искам букет с цветя” – промърморих неловко аз – “ама така по-специален някакъв”.

– “За 40 дни или за половин година ще правите помен?” – ми отвърна с безизразна физиономия жената зад щанда и захвана да изрязва някакви черно-бели снимки, докато аз вече оглеждах потискащата обстановка.

– “За секс, лельо, за секс ми трябват” – си казах наум, а на нея викам – “Опаковайте ми ги като за погребение.” Подаде ми цветята, кимнах на нейното служебно „съжалявам” и с 12 лв. по-малко в джоба, но с цветя в ръце, закрачих в тъмнината на кварталните улици.

„Утре ще го забравя това” – си казах преди да натисна звънеца. Винаги съм знаел, че ключът към успеха се крие в селективната памет. Очаквах много неща, но наистина не бях подготвен за това, което щеше да ми се случи. Вратата се отвори и отвътре се показа колежката, която се усмихна, взе цветята, помириса ги и ми даде знак с глава да влизам. Толкова вцепенен не съм оставал, откакто един щастлив гол от рикошет в 90-тата минута на мач в италианското първенство ми отне печалба от 300 лева. Беше облечена в къса черна дантелена нощница. Ей, казвам ви, толкова красива беше, че й говорех едно стреснато такова, все едно й дължах пари. А тя определено знаеше какво прави и как да ме накара да забравя, че по това време имаше мачове от Шампионската лига.

Беше най-дивият секс, който съм правил през живота си. Тя имаше корема на момичетата от плакатите по фитнес залите, а аз нали бая си пийвах биричка с мачовете, вече имах корема на бяла мечка. Усещането беше по-хубаво, отколкото да обясниш на някого, че вицът му не е смешен. Прибрах се леко ожаднял и пълен с мисли, преди Силвия да се е върнала от казиното. В следващите дни отварях шкафове, гледах в тях по 10 минути и забравях за какво съм ги отворил, нещо се случваше с мен, дали не се влюбвах отново…

След няколко седмици скъсах със Силвия. Ходихме до мола и по пътя й казах, че трябва да се разделим. Прие го спокойно, после влезе да мери някакво потниче, докато аз обиколя магазина на Адидас и не я видях повече. Като се прибрах, багажът й го нямаше. Междувременно още няколко пъти посетих колежката, като единият път дори откраднах крушката от асансьора в техния блок, че моята в банята беше изгоряла. Май започвах да се влюбвам, обаче при нея нещата не стояха съвсем така.

Човек обикновено навързва някакви събития с логика, която измаменото му съзнание е съчинило впоследствие. Един предразсъдък на една закъсняла преценка. И всичко това, защото майката природа е заложила в нас свойството непрекъснато да се самозалъгваме. А човек като си втълпи, че му е провървяло, не си дава сметка, че когато една жена е хубава и сама, тя или иска нещо от теб, или е луда. А тази беше по малко и от двете.

Всичко започна да ми се изяснява, когато един път още с влизането ми у тях, тя ме попита почти шеговито какво мисля за работата в отдела им и как са ми се стрували подчинените ми. Очевидно тя ме беше объркала с регионалния мениджър, който по някаква ирония на съдбата имаше същото шантаво име и фамилия като моите. Преди време често се случваше да ме объркат и получавах покани за частни партита на някакви фирми. Обикновено тези партита бяха скучни и пълни със странноизглеждащи хора, но пък имаше качествен безплатен алкохол, което оправдаваше всичко. Аз, разбира се, си мълчах и не казвах за объркването. Всичко хубаво, което ми се беше случило в този живот, се бе случило когато съм мълчал. Този път обаче не замълчах. Бях прекалено влюбен в нея и й казах за недоразумението. После й разкрих и чувствата си, а тя само каза, че е най-добре да си тръгна. Повече не ме потърси, не я потърсих и аз. Бях нарушил 2-те основни правила на залаганията – „Не вкарваш емоции” и „Блъфираш до край”, но бях доволен – за първи път в живота си не чаках бъдещето да преебе нещата, вече ги преебавах сам.

Жената на музиканта

One of my favourite pieces of creative writing. Автор: неизвестен

Музикантът свиреше хубаво. Но жена му свиреше по-хубаво.

Долно “до”. Обичам го това долно “до”, точно защото е долно. И колкото по-долно, толкова по-добре! Като ме удари плътно в ниското и направо ми разказва гамата. Обичам “до”, защото е добре, защото е доживотно и защото е до мен. Не обичам “до”, когато й е достатъчно. Не обичам и досадното довиждане.

Музикантът имаше фенки. Но жена му имаше цици.

Вижте сега – “до” може и да си е “до”, но пък “ре” си е “ре”. Малко по-високо и малко по-резервирано, но страшно възбуждащо за ценителите на музиката. Обичам “ре”, защото е религия. И реване обичам. С повече сироп. Мразя “ре”, когато ревнувам. И реване мразя когато ревнувам. И повече сироп мразя. Абе изобщо.

Музикантът носеше пари вкъщи. Жена му носеше Роберто Кавали, понякога – само кавали.

Ми кво да ви кажа? “Ми” е банално. Ми е притежателно. Всички казват – жена МИ, любовницата МИ, курвата МИ… От което ми идва да МУ еба майката! Мило мишленце, мирудия, мигам, не мога да мигна… Мисля си – дали и с него е толкова всеотдайна? Ми естествено! Обичам “ми”, най-вече когато е минет. Не обичам Минка. Не обичам миналото. И цялото обществено мизъри!

Музикантът обичаше да разказва. Жена му – да й разказват. Дори и играта.

“Фа” е един дезодорант. Който те кара да стигаш далече. Бившият мъж на една позната се празнел в капачка от “Фа” – ей тва е далече, мамка му! “Фа” – има нещо фантастично в тази нота. Обичам “фа”, когато я фана под таза, а краката й са някъде на раменете ми (Какви крака, Господи! С нищо не можете да сбъркате краката на една музикантска жена). Обичам, когато тя целува моя Фар – щръкнал възлесто в морето й… Минава, големия кораб минаваааа… Когато стигнем до “фа”, съм готов да скоча с фарашут!

Музикантът живееше от сутрин до вечер. Жена му – през останалото време.

Нищо не става без “сол”. “Сол” е солта на секса. Най-вкусното. Хапката, която си оставяш за накрая. Сол е, когато тя се облизва и примижава от удоволствие. Сол е домати и краставици с ракия. Сол е “хляб и…”. Сол е “О, соле мие”, Солт лейк сити, солариум, солети… В латинските езици “сол” означава “сам”. Сол е ключът сол. Понякога тя ме заключваше в ръцете си, понякога се будех сам…

Музикантът беше звезда. Жена му беше цялото небе.

“Ла”. Ла-ла-ла-ла… Ла е песен! Ла е ластовичка! Ла е “лапай кура”! Ла е лавандула. Лайкучка. Както и лайно. Обичам ла, защото наближава края. Мразя ла, защото наближава края. Ла е ластика на бънджито. Аз съм ластика на бънджито. Колко пъти скачах, опънах се целия, почти я докоснах, но нещо ме върна на моста, мамка му. Мразя лака, защото винаги се бели…

Музикантът пътуваше из страната. Жена му пътуваше из мен.

“Си” си ебало майката! Малко преди оргазма. Си е синьо. Си е силно. След си – пушим сигари… На италиански означава “да”. Спокойно можеш да отидеш в Рим и да изкрещиш на някоя вечна шафрантия: “Кажи си на сиренясалия!”. Си е сик енд дистрой. Си е сигурно, но рядко! Каквото и да си говорим – аз си я обичам.

Музикантът беше точен. Беше точно жена му.

Горно “до”. Трябва да има и горно. Тя обича да казва “Ще дойда след осем” и да идва след осем дни. Или седмици. Или месеци. “До” често ме пита докога, аз често отговарям – докогато. Докъде бяхме стигнали? Ах, да – до там, откъдето започнахме. До е начало. И край (доста тъпо, нали?!). До е Дориян Грей. До е у дома. “До” е само една нота, по дяволите, но защо и тя ме кара да мисля за теб…?

Beigbeder:

От “Разкази под екстази”:

“Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де Куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазито да влезе в Историята на литературата.”

“Изненадите са за богатите. Животът на бедните е предвидим и можеш да го разкажеш предварително.”

“Една от жените си е забучила флумастер във вагината. Клекнала, тя рисува върху лист хартия. След няколко минути сложни гимнастически движения накрая вдига листа, върху който е написано: „Welcome“. Фредерик със задоволство установява, че писателският занаят все още има бъдеще. Подобен подвиг би предизвикал фурор в Салона на книгата.”

“Жонатан слизаше бавно по многобройните стъпала, които свързваха вилата в стил рококо с плажа, като внимаваше да не изтърси маслинката от чашата мартини росо върху двуредния си ленен костюм в убито бяло. Луната се отразяваше в патинираните му в зелено мокасини с квадратни върхове, чийто модел бе специално разработен от Берлути за Анди Уорхол. Някъде зад него, в патиото, Жесика си тананикаше (фалшиво) „The Look of Love“, Соня дремеше под верандата след изпитото шампанско Татенже розе, реколта 1975 година, а младата Улрика за пореден път режеше тънките вени на изящната си китка.”

“Съществува една зона на артистична неяснота между угнетителното ергенство и скучния брак: нека я наречем щастие.”

Federer:

“Не мога да понасям пушачи и пушенето по принцип, но признавам в пурите има някаква магия. Намерих тука едно магазинче, където продават доминикански пури ръчна изработка и отивам да пафна във Виктория на Арена Младост с един потомък на сливенски фабриканти. Самият факт, че роби са се трудили срещу 5 долара на ден, да може ти да си щастлив и да се наслаждаваш на живота, ме кара да се чуствам задължен да го правя. В крайна сметка ние живеем мечтата на тия момчета от Доминикана, нали? Не можем да ги лишим от тая привилегия.”

Federer:

“Армани стана масова мода от доста години насам. Всеки роб на заплата вече има тениски Армани. Хайде, нали днес съм на кеф, малко безплатни съвети. Ако искаш да си по-различен от тъплата, заложи на Диор, Фенди и Ланвин. Марките, разбира се, са комплексарска история, но аз съм си дал поне още 10 години свободно избиване на комплекси. После минаваш една възраст дето няма значение какво обличаш.”

sexy mamma:

“…В интерес на истината, той е associate director-financial institutions в HSBC. Как да му обясня, че да си кръсти имейла banker е равносилно на това да си сложи златен преден зъб.”

“Днес ходих на шофьорски курсове теория. Тук българската книжка не важи и трябва на ново да караш всичко. Обаче аз нали знам, че мога да карам и ги склоних да дойда за 2 часа и после направо теста. Инструкторът беше един суданец. Преди изпита ми казва: “Трябва ми бърз отговор. Кога мога пак да те видя?” Аз, разбира се, отговарям веднага: “Надявам се никога. Достатъчно бърза ли бях?”. Мислех да му кажа: “Къде така изведнъж се пресегна от тръстиката? Не е позволено.”

zaphod:

“…още по-страшно е човек, като осъзнае, че дори да почне да разбира от чанти Витон и да ходи на театър, това не е краят. Като изкачиш това стъпало, се оказва че има горни етажи на изтънчеността, които гледат със същото презрение витонаджиите, както те гледат нас – белите хавлиени чорапи с официален костюм.”

@_Stefanov:

“Като чуя, че някакви негри правят колаборация и ме избива на смях. Модерна дума за – цигани бият по тенджери и пеят, за да изкарат стинки.”

“Пия, докато тренирам. Наричам го Бакардио.”

“Защо Самюел Джаксън винаги играе негъра във филма? Ебати скапаното и предвидимо кино!”