Tram tickets

Винаги ме е било страх от дългите романи, дебелите книги и поредиците от томове. Затова не пиша такива. Засега. Ами ако инвестирам цялото това време и този роман, тази книга, този том не ми даде нищо? Ако ме ограби? Ако ми ограби времето, кой ще ми го върне? 

Като хората, които започват да разказват история до най-дребния детайл – от това с какво е била облечена контрольорката в трамвая през плахия пътник до прозореца вдясно, момиченцето с плитките, студентът с калъф за инструмент (най-вероятно цигулка). А накрая се окаже, че историята е за самотата на един трамваен билет, подухван от вятъра. Без финал. Ограбена. Върнете ми времето.

Дебелите книги не са страшни, хубави са, само когато градят света ти преди, по време и след самия финал. Като хората, които искаш до себе си. Не като трамвайните билети, подухвани от вятъра.

Donatella

Донатела знае как да илюстрира обърканите ви души, раздирани от позиви да цитирате Шекспир в оригинал, докато си бършете ръцете в покривката.EExnNpHXsAMMMlU EExnNpIXUAI8F0lEExnNpSWkAENKBwEExnNpLWwAY3bkL

Destination

Мъжете са пътешествия. Или дестинации. Едното или другото – никога двете.

Обожественият мъж е дестинация. Ти… ти си просто пътешествие. Обвито в  шикозно-обнадеждаваща семантика, а всъщност рутинният транспорт до мястото на събитието. Прекият път през поляната на временното самопогубване, но никога булевардът на славата. Ескалаторът до гейта и изхода към самолета, но никога самият полет.

Толкова много пътешествия, а толкова малко дестинации.