И ти ли виждаш небето?

– И ти ли виждаш небето?
– Кое небе? – казва той.

А аз седя, гледам те и си мисля колко си хубав, когато слънцето пада върху миглите ти и прави зеления поглед наситен и още по-доминиращ. И ти ли си мислиш за мен толкова често, колкото аз за теб? И ти ли не можеш да спиш понякога? Зеленият поглед ме поглъща и аз разбирам, че сме тук и сега. Само тук и сега, затворени в красиво-неизбежната цикличност между дразнещо его и безусловно себеотрицание. Красиво ли ти е да консумираш обожанието ми? Казваш, че съм твоето влакче на ужасите. Но, моля те, не влакче. Яхта. Самолет. Боинг. За ужасите съм съгласна. И ти ли намираш за ужасно понякога това, че не можеш да се пресегнеш и да докоснеш ръката ми, защото другите са там? Ела, избягай с мен. И ние бягаме от другите, защото те са лошите, те биха развалили всичко, те не биха разбрали. А ти разбираш ли ме? Винаги? Дори, когато съм лоша с теб? Дори, когато те убивам с думи и поглед, и с всичко, което мога? Кукла ми казваш, но аз кукла не съм. Куклите нямат чувства и са пластмасови. Тя има ли чувства? Тя също ли плаче понякога? И тя ли не може да яде и да спи заради теб? Мълчиш, а зеленият поглед ме изучава. Опитва се да разбере какво искам, за да ми го даде. Хубаво ми е в погледа ти. Топло и хубаво място. Сигурно място. И на теб ли ти е хубаво да знаеш, че принадлежиш? Че няма по-красиво чувство от това да знаеш, че някъде някой е твоето пристанище? Кое е твоето пристанище? Прегърни ме, искам да заспя в теб. И аз те прегръщам, а ръката ти се пресяга и търси моята. Пръстите ти се вкопчват в моите заключени сякаш казват “Тук съм, не те пускам никъде.” И аз съм тук. Искам да бъда тук винаги. Завинаги. Но ставам и оправям роклята си. Устните ми докосват твоите. Целувам отрова. Тъгата настъпва на вълни, задушаваща, давеща, тъмна. И твоята тъга ли е винаги такава, когато ме изпращаш? Красива ли е като моята? Не казваш нищо и не питаш нищо, но знаеш. Знаеш, че няма смисъл. Ръката ти докосва моята. Докосва пръстена. Пръстен, който принадлежи на друг. Но ти не питаш за него. Знаеш, че няма смисъл. Ние сме тук и сега, затворени в красивата цикличност на това, което имаме и това, което не можем да нямаме.

– И ти ли виждаш небето?
Но ти не питаш “Кое небе?”. Ти знаеш.