Предразсъдък на закъснялата преценка

Автор: Борислав Димитров @4nepa

Вече втора година живеехме заедно. Живеехме сами в панелна гарсониера в Редута и сякаш времето течеше по-бавно от първата смяна на сотаджия в мол. Тя – родена в Свищов, завършила гимназия в Свищов, после и висше в Свищов и току що дошла в София да търси реализация. Аз – бивша надежда по футбол, понастоящем любител на футболни залози и дилър на застраховки „Живот”, които вървяха по-слабо от филе Елена в турски ресторант по време на Рамадан. Бих казал, че животът ни събра, но това само в случай, че ми взимат интервю от някоя кабеларка, иначе реално се запознахме в една механа, където тя беше сервитьорка, а аз клиент с натрапчиви възгледи как трябва да изглежда една шопска салата. Искрата пламна по-бързо от кибритена клечка в ръцете на бензинджия. Няколко срещи, малко секс и докато се усетя, вече деляхме апартамент с размерите на тото пункт, на всичкото отгоре в квартал без излаз на метро. Кибритената клечка, обаче бързо изгоря, а огънят не се прехвърли другаде.

Да можех и аз като Буковски да напиша нещо от сорта на „работех цял ден, правехме секс по цяла нощ, сутрин ставаше преди мен, правеше ми кафе и закуска, после правехме сутрешен секс и тръгвах неспал за работа”, но уви, нещата съвсем не стояха така. Свършвах работа в 17:30, умрял от офисна скука. После се тъпчех с половин милион човека в метрото, после с още 200 човека в рейса и като се прибирах в нас, тя почти никога не беше готвила, а в редките случаи, когато го правеше, наистина разбирах какво е да вкусиш от горчилката на живота. Не казвах нищо, просто не ядях. И тя не питаше защо не ям. Вероятно беше много добре възпитана, даже прекалено добре за човек, прекарал по-голямата част от живота си в Свищов.

Така си вървяха нещата, отвън изглеждахме като перфектна двойка, понеже никога не се карахме за нищо, а всъщност всеки ден с нея откривах нови и нови нюанси на сивото. И така до един петък след работа, когато по традиция седнах на лаптопа, сипах си евтин ром и отворих сайта за залагания. Като казвам, че обичам да залагам на футболни срещи разбирайте, че наистина много разбирах от това. Обаче и аз, подобно на повечето хора, които си разбират от нещата, като преподавател не бях по-добър, от който и да било посредствен футболен анализатор с някакъв нюх за играта. Затова и моят фиш беше най-преписваното нещо след История Славянобългарска.

Та седнах аз и избрах най-завързания мач – средняшки отбори от втора израелска дивизия и тамън да направя тлъстия залог от 2 евро, когато интернетът ми спря за 4 минути. В днешния дигитален свят, да ти спре интернетът за 4 минути може да се сравни единствено с изхвърляне от охраната на провинциална дискотека – толкова асоциален се чувстваш. За тези 4 минути успях да направя равносметка на живота си до момента и даже забелязах, че стените в ултимативния ни тото пункт са боядисани в зелено. Кой си боядисва вече стените в зелено, бе, братче. Дадох си сметка за много неща. Попитах се дали се чувствам щастлив на това място, с тази жена до себе си, с този бавен лаптоп. Ако в този момент някой ме наблюдаваше от някъде, сигурно щеше да си каже, че говоря на себе си, но истината е, че аз не си говорех, аз се разправях! За 4 минути осъзнах, че имам нужда от някаква промяна или съвсем скоро можеше да изпадна в депресия като по филмите, което можеше да доведе до фатални последици, като например да пропуша или да започна да ям мюсли.

В този момент телефонът ми позвъни. Непознат номер. Нежен женски глас отсреща ме покани у тях. Първата ми реакция беше съвсем хладнокръвна – „Имате грешка” – казах, макар и със съжаление, но тогава нежният женски глас отсреща спомена името ми и аналитичното ми мислене веднага разбра, че това е новата колежка от другия отдел в работата. Имахме се във Фейсбук и днес даже бях коментирал една от многото й разголени снимки, което предполагам беше довело до този изблик в нея. „Ти си човек и имаш нужда от малко разнообразие в живота си” – казах си наум и побързах да приема поканата на колежката ми. Силвия (така се казваше момичето, с което живеех) беше втора смяна в казиното, в което работеше и набързо сметнах, че ако побързам мога да се прибера до 2 през нощта, когато свършваше смяната й. Пък и колежката живееше в Гео Милев и бях „погален от съдбата”.

Душ, бръснене, афтършейв, парфюм и тръгнах, без да губя никакво време. Реших, че ще купя цветя по пътя и така щях да парирам всяко възникнало колебание у нея дали ме иска. Обаче е 21:00 ч. и оцених шансовете си да намеря цветя, колкото букмейкърите бяха оценили тези на Босна и Херцеговина да спечели световното – 1:100. Бях прав, от Редута до Гео Милев след 19:00 ч. цветя не можеш да купиш и единственият вариант беше денонощната погребална агенция на Черковна.

– “Искам букет с цветя” – промърморих неловко аз – “ама така по-специален някакъв”.

– “За 40 дни или за половин година ще правите помен?” – ми отвърна с безизразна физиономия жената зад щанда и захвана да изрязва някакви черно-бели снимки, докато аз вече оглеждах потискащата обстановка.

– “За секс, лельо, за секс ми трябват” – си казах наум, а на нея викам – “Опаковайте ми ги като за погребение.” Подаде ми цветята, кимнах на нейното служебно „съжалявам” и с 12 лв. по-малко в джоба, но с цветя в ръце, закрачих в тъмнината на кварталните улици.

„Утре ще го забравя това” – си казах преди да натисна звънеца. Винаги съм знаел, че ключът към успеха се крие в селективната памет. Очаквах много неща, но наистина не бях подготвен за това, което щеше да ми се случи. Вратата се отвори и отвътре се показа колежката, която се усмихна, взе цветята, помириса ги и ми даде знак с глава да влизам. Толкова вцепенен не съм оставал, откакто един щастлив гол от рикошет в 90-тата минута на мач в италианското първенство ми отне печалба от 300 лева. Беше облечена в къса черна дантелена нощница. Ей, казвам ви, толкова красива беше, че й говорех едно стреснато такова, все едно й дължах пари. А тя определено знаеше какво прави и как да ме накара да забравя, че по това време имаше мачове от Шампионската лига.

Беше най-дивият секс, който съм правил през живота си. Тя имаше корема на момичетата от плакатите по фитнес залите, а аз нали бая си пийвах биричка с мачовете, вече имах корема на бяла мечка. Усещането беше по-хубаво, отколкото да обясниш на някого, че вицът му не е смешен. Прибрах се леко ожаднял и пълен с мисли, преди Силвия да се е върнала от казиното. В следващите дни отварях шкафове, гледах в тях по 10 минути и забравях за какво съм ги отворил, нещо се случваше с мен, дали не се влюбвах отново…

След няколко седмици скъсах със Силвия. Ходихме до мола и по пътя й казах, че трябва да се разделим. Прие го спокойно, после влезе да мери някакво потниче, докато аз обиколя магазина на Адидас и не я видях повече. Като се прибрах, багажът й го нямаше. Междувременно още няколко пъти посетих колежката, като единият път дори откраднах крушката от асансьора в техния блок, че моята в банята беше изгоряла. Май започвах да се влюбвам, обаче при нея нещата не стояха съвсем така.

Човек обикновено навързва някакви събития с логика, която измаменото му съзнание е съчинило впоследствие. Един предразсъдък на една закъсняла преценка. И всичко това, защото майката природа е заложила в нас свойството непрекъснато да се самозалъгваме. А човек като си втълпи, че му е провървяло, не си дава сметка, че когато една жена е хубава и сама, тя или иска нещо от теб, или е луда. А тази беше по малко и от двете.

Всичко започна да ми се изяснява, когато един път още с влизането ми у тях, тя ме попита почти шеговито какво мисля за работата в отдела им и как са ми се стрували подчинените ми. Очевидно тя ме беше объркала с регионалния мениджър, който по някаква ирония на съдбата имаше същото шантаво име и фамилия като моите. Преди време често се случваше да ме объркат и получавах покани за частни партита на някакви фирми. Обикновено тези партита бяха скучни и пълни със странноизглеждащи хора, но пък имаше качествен безплатен алкохол, което оправдаваше всичко. Аз, разбира се, си мълчах и не казвах за объркването. Всичко хубаво, което ми се беше случило в този живот, се бе случило когато съм мълчал. Този път обаче не замълчах. Бях прекалено влюбен в нея и й казах за недоразумението. После й разкрих и чувствата си, а тя само каза, че е най-добре да си тръгна. Повече не ме потърси, не я потърсих и аз. Бях нарушил 2-те основни правила на залаганията – „Не вкарваш емоции” и „Блъфираш до край”, но бях доволен – за първи път в живота си не чаках бъдещето да преебе нещата, вече ги преебавах сам.

One thought on “Предразсъдък на закъснялата преценка

Leave a Reply

Your email address will not be published.